Не си позволявайте обаче твърде много да се увлечете от
великолепния ореол на короната му, защото може да ви се премрежат очите и
сутринта да се окажете на някое съвсем непознато място в съвсем друг района на
града. Пощальонът Аугустас твърди, че това е самата истина, и, че сам той
претърпял такова пренасяне във времето и пространството, след като веднъж
попаднал на това чудо. Е, скептиците уверяват, че в тоя случай пощальонът, носейки
добри вести за Рождество бил угощаван многократно с големи чаши глинтвайн (
горещо вино), и пътешествието му във времето и пространството не било свързано
с някакво мистично вълшебство, но то какво ли не говорят хората?
В двора на дома Вайшвил има малко магазинче за подаръчни
опаковки, което отдавна стопанисват един приветлив старец и една мила старица. Колко
отдавна – един Бог знае, защото всички си ги спомнят като вече побелели и
престарели. Говори се, че някога отворили това дюкянче за обикновените хора,
нуждаещи се от красиви опаковки за празниците. В действителност, те имали нужда
от място, където да могат да се срещат непринудено с жителите на града и да им разказват
вълшебни истории, но това малцина го знаят.
Та от тях съм чувал, че няколко поколения назад в тоя дом
живяла някоя си София – девица с необикновена красота, благочестива и
добродетелна, умееща да пише и чете на няколко езика, веща в естетизма,
музиката и поезията. В допълнение, София била необикновено богата наследница,
от което образът и безспорно ставал още по-привлекателен за преобладаващата
част от мъжкото население в княжеството.
Но имало едно «но» - София била сирота, и до встъпването
и в наследство, за финансите и имотите и, както и за самата София се грижел нейният
чичо - старият граф Вайшвил.
Старият граф пък имал син, който макар и да бил красив и
атлетичен млад мъж, без мярка се увличал от мистически учения, и пет пари не
давал ни за красотата, ни за добродетелта, ни за богатството на братовчедка си.
В действителност той не бил просто
ентусиазиран, а силно пристрастен към окултизма с всякаквите му там магически символи,
тайни знаци, скрити познания и астрални пътешествия. Точно тая му увлеченост обаче, отначало го свързала,
а после и здраво оплела в делата на някакъв таен орден.
Що за орден е бил – неизвестно. Някой казват, че били
религиозни фанатици, други говорят за потаен заговор против княза, трети – че
просто били перфектно организирана група шарлатани - изнудвачи. Но това не е от
съществено значение за нашият разказ. По- важното в случая е, че тоя таен орден
имал изключително сурови закони. Толкоз сурови, че граничели с анормалното.
И ето, че не след дълго, в последната седмица на декември,
младият граф бил обвинен в изменничество, шпионаж, похищение на тайните на
ордена и не знам си още какво. По закона на ордена наказанието било ослепяване.
Всъщност това, че младият Вайшвил пет пари не давал за
София не било съвсем вярно. Даже никак не било вярно. В действителност и
двамата още от юношеските си години били влюбени един в друг - чисто,
всеотдайно и невинно, но имало още едно «но». Като братови деца, те били в
такава родствена връзка, че никой никога нямало да допусне да се бракосъчетаят.
( Говорят, че това и била причината младият граф да се отдаде без мярка в мистическите
учения. Приветливият старец от магазина пък ме уверяваше, че младежът бил
толкова влюбен, че вярвал как по магически път ще намери начин да избягат
двамата със София в някакъв паралелен мир, дето да заживеят необезпокоявани
дълго и щастливо. На тия му думи милата старица пляскаше с ръце и двамата се
смееха от сърце.)
Ако неизвестна организация заплашва здравето, живота или
свободата на децата ни, ние не тичаме мигом презглава да докладваме в Градската
стража. Или в Тайната княжеска канцелария. А първото което най-често ни идва на
ум, особено ако имаме значителни финансови възможности е да предложим откуп.
Това направил и старият граф – предложил пари, срещу
отмяна на наказанието. Когато не получил никакъв отговор, предложил още
по-голяма сума, след това още по-голяма и после, още по-голяма. Но никакъв
отговор не идвал и това правело положението особено напрегнато.
В последната декемврийска нощ неочаквано в дома на
Шварцовата улица се появили трима представители на ордена. Като мярка за
безопасност и предпазване от подслушване, разговорът се провеждал на открито –
в средата на двора.
На заявлението им, че орденът е непреклонен в решенията
си, старият граф предложил още по-голяма, говорят даже, огромна сума пари. Дали
защото знаели за извънмерното богатство на София, или просто нещо в главите им
не било наред, но представителите на ордена били категорично непоколебими.
Дори и за старите, тъмни времена, ослепяването като
наказание било сурова присъда. Това, че в нея предположително влагали някакъв
сакрален смисъл - лишение от Светлина и Познание, не правело репресията
по-малко жестока.
* * *
Тогава в двора ненадейно се появила София и предложила
сделка.
Момичето с тих глас предложило едното си око, ако орденът
опрости едното око на младия граф.
* * *
Тая проява на необятна любов и решение, достойно едновременно
и за Авраам и за Соломон, несъмнено изумило всички присъстващи тъй, че за известно
време всички участници в пренията загубили дар речи.
Какво обаче било онемяването им, кога през дворната
врата, привеждайки се, влязъл огромен брадат мъж, обгърнат от златисто сияние.
Влезлият бил невероятно висок – след като се навеждал за
да мине под свода на огромната дворна порта, ръстът му трябва да е бил около 3
метра. В ръцете си държал тояга, която също изпускала светлина.
Брадатият мъж, изглеждащ досущ като свети Христофор от
паметника върху параклиса на Шварцовата улица, се отправил към средата на двора
и забил сияещата тояга в каменните плочи. Дворът се изпълнил с неописуема
светлина, в която тоягата полека започнала да расте, да пуска клони и листа, отпосле
плодове – докато накрая се оформило вълшебно портокалово дърво. То искряло в някаква
особена златисто синкава виделина, смесвайки две паралелни пространства на
видимия и невидимия свят. Говорят, че в тая магична реалност, старият граф
отчетливо съгледал, че на гърбовете на тия трима представители на ордена имало
седла. А върху седлата – някакви малки черни същества – ездачи, които
управлявали човеците.
После София и младият граф се превърнали в пеперуди.
Свети Христофор ги пренесъл в друг свят, давайки им друг облик и привилегията
да даряват на хората надежда и изход в трудни
моменти. Веднъж в годината, когато ставал прехода от Старото в Новото, вълшебната
сцена се повтаряла отново и София и младият граф волно танцували около
вълшебното дърво, в прослава на свети Христофор.
Дали са живяли дълго и щастливо ли? Интересно нали? Тъкмо
да го задам и аз тоя въпрос на приветливия старец и милата старица, но гласът
на старика прекъсна мислите ми.
- Софи, моля те, отвори прозорчето към двора. Нека нашият
приятел получи своя подарък! Честита Нова година, събирачо на истории!
Смутен - от името на старицата ли, или от това, че ме
нарече събирач на истории, или от това, че ще получа подарък, стъписано отправих
взор към двора на стария графски дом.
Боже Господи! Невероятно! Пред очите ми, като в холограма, от каменните
плочи в средата на двора израстваше малко портокалово дърво, а около сияещата
му корона волно кръжаха две пеперуди!
- Виждате ли, виждате ли? – извиках в посока на приветливият
старец и милата старица, но никой не ми отвърна.
Гледах втренчено пеперудения валс около великолепно сияещия ореол на короната
докато очите ми се премрежиха, и в
някаква приятна ведрина ми се стори, че сякаш политам нанякъде …
Сутринта се събудих в Траку Воке. Навярно съм изглеждал
объркан, шото някакви хора ме питаха могат ли да ми помогнат с нещо.
Истина ли е всичко това? Не зная какво да кажа. Но,
съгласете се, че има нещо в тия истории ...
_______
*Свети Христофор Богоносец – покровител на Вилнюс
Из сборника "Необикновени истории от Стария
град"