Ако държа четката в ръка, тя рисува. Но ако не я държа, тя не рисува. В действителност кой рисува: четката или аз?

Из сборника "Коани" *

* Коанът е загадка или кратка притча, съдържаща проблем, който не се поддава на рационално осмисляне. Един от основните методи, подпомагащи постигането на просветление, съгласно древноизточните натурфилософски концепции.

Веднъж едно момиче насън се намерило в някакъв чудно хубав, облян от слънчеви лъчи градински двор, в който били простряни приятно ухаещи бели ризи. Момичето понечило да вземе и да облече една от тях, но някакъв приятен глас зад гърба и пошепнал: "Твоята риза не е тука. Нито е твоето време."

На следващата сутрин колата и излетяла на един завой, преобърнала се два-три пъти и накрая се спряла в едно дърво. Девойката се сдобила само с леки контузии.

Чудо ли, нечудо ли - иди го разбери ...

Из сборника "Кратки мистически истории"

Въднъж едно момиче, твърде сънено в ранната утрин, рязко се пробудило от това, че отражението и я гледало втренчено от огледалото в банята - но самото отражение не

се движело! То просто си стояло отсреща - неподвижно и загадъчно усмихващо се в някакво странно одеяние. Девойката премигала, но отражението не се изменило. Обхваната от ужас, тя затворила очи и преброила до десет. Когато погледнала отново, странният образ изчезнал, оставяйки момичето в състояние на страх и съмнение...

Из сборника "Кратки мистически истории"

Веднъж една планинарка ходила нагоре по Задънка, но се заблудила в мъглата и случайно излязла на някакъв малък дом. Вилата била красива, но явно изоставена. В това време ненадейно притъмняло, прегърмяло, рукнал силен дъжд, и момичето решило да се прислони в хижата.

Не след дълго в пустият дом бавно и отмерено отекнали нечии стъпки. Девойката, изпълнена с тревога и любопитство се отправила по звука навътре, но не видяла никого. Като се обърнала да се връща, нечий глас прошепнал името и изотзад. Сърцето на момичето бясно забило и тя, без да се обръща, мигом се втурнала навън. Бягала без отдих и посока, докато изведнъж дъждът спрял и станало светло.

След време 2-3 пъти с приятели правили проучвания в тоя район, търсейки мистичната вила, но и до ден днешен тайната на дома с привиденията си остава неразгадана. Никой от местните не знае нищо за такава хижа.

* В памет на Борката и кучето Марс, с които преди много много лета се губихме в мъглата на Сливенския балкан ...

Бай Симо от Диляница разказва, че една нощ в Мурташовата гора, на една поляна, видял странен кръг, направен от откъснати горски цветя. Особена светлина изпълвала пространството в кръга.

Някаква млада жена стояла вътре, готова да извърши магически ритуал. Като заговорила на някакъв неизвестен език, от нищото се появила прозрачна фигура. Тя хванала жената за ръката и двете постепенно, като пара, се разтворили във въздуха. Какво станало с тая жена по-натам, неизестно ...

Из сборника "Кратки мистически истории"

МАЛДЖИЙСКИ СКАЗАНИЯ - 1

Бай Цани от Рътлина разправяше как веднъж попаднал на самодивско хорище. Кога на млади години бил малджия*, се сдобил с някаква карта на закопано в гората имане. То било имане с клетва - ако хайдуците се не върнат да го изкопат до 9 годин, имането да излиза нощно време във вид на куче. Таласъм, един вид. Клетвата била - да идат кучето ( таласъма) и човека на самодивското хорище и тогаз кучето да стане на кюп със злато. Да, ама тоз старец дето му дал картата го научил, че ако фане кучето за ушите, то мигом ще изчезне и в ръците му ще останат ушите на кюпа със златото. 

Сърцат човек бил бай Цани - курдисал се по пълна луна до Стария чинар, чака да излезе кучето. Изведнъж въздухът затрещял, гората сякаш оживяла, се изпълнила със сенки - и ей го на, явило се едно куче бяло, със шест крака. 

Крие са бай Цани - не диша даже. Постояло малко време кучето на едно място, после тръгнало. То върви напред - бай Цани подире. То напред - той подире. Да, ама не може да намери сгоден момент да го фане за ушите.

Стигнали накрая до една голяма поляна, дето тревата и била утъпкана на колело. Усетил се бай Цани, че това ще да е Самодивското хорище, и почнал да чака кучето да стане на кюп със злато ... В това време са зачули някакви гайди, кавали - никой се не види, пък се чува свирня. Някаква глъчка, женски гласове, смехове - а кучето се не обръща на делва и толкоз! Пробвал се бай Цани да го доближи, ама то се не дава в ръце с тея шест крака - чевръсто се мести и стои настрана.

В един миг свирнята секнала и от нищото се показали три красиви моми в дълги бели ризи с дълги разпущени коси. Тогаз, разправя бай Цани, му се завило малко свят, и видял как се извила една вихрушка, как земята се затресла и въздуха, като се разцепил, му се отворила дупка към един друг свят. Сетне, разправя, паднал в несвяст и чак по разсъмване дошъл на себе си. Отпосле три месеца го хвърляло в огън по пълна луна, но постепенно се поправил.

Някои викат, че по туй време някъде забогатял и му тръгнали работите, други викат, че по-късно забогатал, трети викат, че ходил в Отвъдния свят, четвърти - че кучето с шестях крака виждали в двора му нощно време - ама те хората кво ли не приказват ...

*малджия - иманяр

САМОДИВСКОТО ХОРИЩЕ

Таз история я знам от дядо Панчо, пък той – от неговия дядо. Баба Мария се смееше, че ако човек пие по-малко кога ходи по сборове, няма да му се случват таквиз случки, ама дядо Панчо се лютеше  много на тез нейни приказки, щото знаеше със сигурност, че човекът тогаз бил дибидюс тавряз. * Пък историята беше следната. 

Един човек, яхнал магарето си, се връщал по месечина от сбор в съседното село. Таман влязъл вече в Тудорова кория, кога му се доходило по нужда. Като местен човек обаче, той добре знаел, че тъдява местата са несигурни и потайни – старите хора разправяли, че самодивско хорище имало в корията, затуй и сбутал магарето да върви по-бърже.

Да, ама пътя като обхождал в една голяма кривина, че тоз човек решил да прекоса напреко кривината – и мегдан да спести, и време. Ездил, ездил, стигнал вече средата на корията, ама явно като не можал да изтрае повече, че слязъл да си справи малката нужда до един огромен вековен дъб. Точно посегнал към учкура** на потурите си, и не щеш ли –  с  гърба си усеща, че гаче ли го гледа някой изотзад. Обръща се – и що да види! На три копрали място от него –  един сур елен! И на него една мома качена, с дълги коси разпущени, само в една бяла риза облечена! С едната ръка се държи за еленовите роги, на другата – един сив сокол седи. Отпред елена – едно голямо бяло куче с четири очи. И е това куче му проговаря с човешки глас: «Скудоумен човек и несеян никне!» Усетил се тоз мъж, че нагазил в самовилското землище, че като хукнал – бяга и се кръсти, бяга и се кръсти – кога стигнал селото си - сам не разбрал! Магарето му само си дошло сабахлен дома. 

Дядо Панчо разправяше, че тоз човек после, страх не страх, често ходел в Тудорова кория – де мляко ще занесе, де – сладка вода, де – вит кравай. Затуй, ни той се разболял, ни хайванчето му. Даже напротив станало! Ама това е вече съвсем друга история...

*напълно трезвен
**връв

Една мистична история, дето съм я писал 2-3 години назад. В смисъл - прерасказал съм я, щото наистина съм я чувал някога, в юношеските ми години.