Везани чудеса: Добролюба и Вълшебната книга

Краси Василев

Част 6

Вървели що са вървели, като се вдигнало слънцето на една копраля*, стигнали до една пуста воденица. В яза* и една красива девойка с дълги, свободно пуснати руси коси перяла бяла свилена кошуля*. 

Досетили се Добролюба и птичето, че това ще да е самодива, но като не било потайна доба, не се побояли дружески да я поздравят. Пък и не всички самодиви били зли и пакостни – имало и много от тях, дето сторвали благодеяния и добрини на хората.

- Добър ти ден! Бъди ни сестра, прелестна девойко! – казали нашите пътешественици.

- Дал ви Бог добро, странници*-друмници*! За къде сте се запътили така?

- Дълъг сме път поели, на Север към Здравец кория сме се отправили.

- Ха, ами там живеят моите посестрими – Трите горски предачки! – плеснала с ръце русокосата мома и продължила – На ей тая кошуля свилата те са ми я изпрели, тънка като паяжина и бяла като мляко, видите ли?

От дума на дума, като се разговорили станало ясно, че това наистина е самодива, а името и било Гълъбина. Тя помагала на хората по разни начини – ту ще им наръси нивите със специален звезден прах за хлебородие, ту ще им помогне невидимо кога се раждат малките агънца, козленца, теленца и ред още други животинки, ту ще изцери някой болен юнак или овчерин … 

И ето, че кога си сторвала труда да излечи един такъв ранен юнак, неочаквано се залибили с него. И сега, след като оздравял, тя решила да му се покаже в таз бяла свилена кошуля – пък как да му се покаже, кога кошулята и невезена. 

- И не знам що да сторя – завършила тъговно Гълъбина – А то, знаете, ние самодивите сме на хоро и песни изкусни, на езда, волност и радост сме вещи, ама на гергеф и игла … 

Спогледали се нашите пътешественици и решили да спомогнат обезсърчената самодива.

- Не бой се, сестро – казала Добролюба – Мене ме викат Добролюба везуля, а туй птиче е прочуто песнопойче. Както ти помагаш на хората, тъй и ние ще ти се притечем на помощ. И песни ще попеем, и кошулята ще извеземе тъй, че тоз юнак да падне възнак*! 

* копраля – прът с триъгълна стъргалка накрая, слущещ за почистване на ралото

* яз – малък водоем 

* кошуля – дълга риза

* странник – от странствуване, т.е. пътешественик

* друмник – от друм, т.е. път

* възнак – по гръб

Част 5

Част 7

Везани чудеса: Добролюба и Вълшебната книга

Краси Василев

Част 5

На следващата сутрин Добролюба и Малко Славче песнопойче завили в един месал * обгорялата Вълшебна книга, грабнали костения гергеф, сребърните игли и кълбетата със свилените * конци, загърнали храна и вода за из път, и всичкото туй го турили в една голяма платнена чанта с презрамка. Тая чанта пък била тъй живописно извезена с разни красни шевици, че мигом отвеждала на себе си и почуди, и уроки, и зли чарове. А това било много важно, кога човек пътешества и се среща с разни хора и незнайни фантастични същества.

Въобще, подобни пътувания, макар и да били много интересни – щото позволявали да се опознае животът в Приказния свят и жителите му, така да се каже, «отвътре», били и много опасни. На пътешествениците се налагало постоянно и внимателно да преценяват обстановката и да премерват кому могат да се доверят и кому – не. Желателно било и предварително да проучат маршрута и да предвидят места за нощувка. Щото в Приказния свят освен дето имало лоши срещи, и лоши часове, ами имало и лоши места.

Изобщо, при тия вълшебства – да отмери човек правилно хич не била проста работа. Затова и тоя вид пътешествия не били подходящи за всички. Изисквало се не само смелост и увереност в собствените сили, но и съобразителност, примесена със способност за общуване.

У Добролюба и Малко Славче песнопойче всички тия качества били в наличност, че имали даже и в избитък *, тъй, че те, без повече маене, поели на път. 

* месал – домашнотъкана кърпа, също и дълга домашнотъкана покривка за маса

* свила - коприна

* избитък – излишък, изобилие

Част 4

Част 6

Везани чудеса: Добролюба и Вълшебната книга

Краси Василев

Част 4

След като отстранили щетите от пожара, Добролюба и Малко Славче песнопойче се захванали да мислят какво да правят с Вълшебната книга. Мислили, мислили – нищо не измислили.

- Да вземем да се допитаме до Трите горски предачки. – предложило птичето. – А то в приказен свят като нашия, дето вълшебството е обичайно явление, как ще преживеем без свръхестествени деяния и чудотворства?

- Имаш право. – отговорила Добролюба везуля – На мен, както знаеш, са ми известни разни малки вълшебства, и умея да върша какви ли не везани чудеса. Но в сравнение със съдържимото във Вълшебната книга, тази ми вещина, безспорно, е твърде скромна.

Като стигнали до единодушие, че ще се обръщат за съвет към Трите горски предачки, почнали да обсъждат как да осъществят срещата. А то до Здравец кория било една неделя път с талига * – и все нагоре в Балкана. Малкото Славче песнопойче, освен другите си способности, умеело да пътешества във времето и пространството. Ама пък Вълшебната книга била твърде голяма и тежка за него  – тъй, че да я изнесе нагоре в планината само, бил неуместен вариант.

И така мислили, и онака мислили – накрая се определили, че ще навестят заедно Трите горски предачки, преодолявайки разстоянието пешком и на случаен попътен превоз. 

*  талига – дървена кола, теглена от коне или други впрегатни животни, каруца

Част 3

Част 5

Везани чудеса: Добролюба и Вълшебната книга

Краси Василев

Част 3

Къщата на Добролюба везуля се опирала в хаджи Дечовия дюкян. Една вечер, чиракът ли, сам хаджи Дечо ли, по невнимание оставили една горяща свещ до някакви книжа*, огънят бързо ги подхванал, оттам подзел дюкяна, пламъкът се прехвърлил връз Добролюбината стряха и докат го усмирят, свършил немалко повреди и опустошения.

Така се увредила и Вълшебната книга, при все, че била в стария, обкован с железни пояси сандък. Когато Добролюба отворила скрина, открила, че книгата е напълно съсипана и негодна за използване.

Времето на мистериозните шевици, що изцерявали хорските болести и рани, предпазвали деца и моми от уроки и зли чарове, или пък управлявали стихиите в помощ на орачи и жетвари, безвъзвратно се свършило. 

Над Светлоград и околностите надвиснала сянката на предстоящи тъмни премеждия, че дори и нещо повече - на възможна разруха  и погибел … 

* книжа – документи, писма, преписки

Част 2

Част 4

Везани чудеса: Добролюба и Вълшебната книга

Краси Василев

Част 2

Хубостта и изяществото на шевиците, дето везела Добролюба, несъмнено били следствие на нейната сръчност и вещина в шиенето. Но туй, дето везбите и притежавали неоспорими  магически способности, вече било следствие на потайни вълшебства.

В стария сандък в горната одая*, Добролюба съхранявала една древна извехтяла книга. Отде се взел тоз манускрипт* и откога лежал там – девойката нямала представа. 

Книгата съдържала чудотворни схеми на шевици, заклинания, които трябвало да се произнасят по време на везене, напътствия за създаване на магически материали и инструменти, истории и легенди за вълшебни шевици, които помагали да се разбере как работят вълшебствата, и накрая били изписани обреди и ритуали, дето трябвало да се изпълняват по време на везенето, за да се сдобият шевиците с вълшебни свойства.

*  одая - стая

*  манускрипт – от manu-scriptum, написано с ръка, ръкопис

Част 1

Част 3

Везани чудеса: Добролюба и Вълшебната книга

Краси Василев

Част 1

Отдавна отдавна, когато по земята още се въдели змейове, лами и хали, в един необикновен град по име Светлоград, живеела една също тъй необикновена девойка, по име Добролюба. Освен, че била стройна и красива кат бадем фиданка, Добролюба била и прочута везуля*, а нейните везби притежавали магически способности. Те можели да изцеряват болести и рани, да предпазват от уроки и зли чарове, да управляват стихиите и ред още други работи.

Имала си Добролюба и едно необикновено славей птиче по име Малко Славче песнопойче. То и било подарък от Трите горски предачки, дето живеели далече на Север в една гора по име Здравец кория. Та това Малко Славче песнопойче освен, че било изкусен певец и свирач, умеело също така и да говори на езика на хората. ( То било способно и на ред още чудотворни  неща за които ще дойде реч по-натам, но за това – отпосле.)

Та си живеели така щастливо и благополучно, в мир и сговор Добролюба и Малко Славче песнопойче – тя си везела вълшебните шевици на гергефа в малката си градинка, а то от  ябълковата клонка и пеело песни или пък се разговаряли за разни неща. Хората си заръчвали кой ръкаве, кой – риза, кой – кошуля, и за делник и за празник – щото всички били доволни и честити тъй, че благополучието и добруването се поселили в Светлоград и околностите.

Но един ден всичко се изменило … 

* везуля - везбарка, умела везбарка

Част 2

Веднъж в центъра на Ошмяни един странстващ млад фехтовач посредством неприлични жестове обидил прилюдно една девойка. И не само публично, но и в присъствието на собствения и баща. Възрастният човек мигом кипнал и му треснал една плесница пред всички. В отговор арогантният млад подлец го извикал на дуел. 

Измежду свидетелите на случката било и едно малко момче. "Сега ще прибягам да Ви донеса сабята, господине!" - заявило детето. 

След 10 минути на площада притърчали 20 от слугите на възрастния мъж, предвождани от ухиления малчуган. Той не носел със себе си никаква сабя, затова пък всеки от 20-те слуги държал в ръка по една здрава дебела сопа. 

В резюме, безскрупулният млад майстор на шпагата изпървом бил натепан като виенски шницел, отпосле бил хвърлен в реката - дето замалко не се удавил, а подир това изкусно бил замерян с камъни от една тайфа деца, докато бежешком не напуснал границите на Ошмяни. ( Разказват, че младата госпожица им била учителка и те приели това като тяхна лична вендета.)

Поука: Отсъствието на прилични обноски лесно се уравновесява с 300 геги в рогите.

ПО-РАНШНИ ПУБЛИКАЦИИ ( 2015 год.)

Кратко резюме за всяка една от книгите в поредицата. Просто ей така, за обща информация.

Криминалистическият опит сочи, че ако не самото престъпление, то поне физическите и психическите вреди биха могли да бъдат минимизирани, ако потърпевшият има необходимата правна култура и познания за адекватно реагиране в критични ситуации.

«Бдителното съзнание» е първата книга от поредицата «Лична безопасност при конфликтни ситуации и физическа агресия». В книгата са застъпени основни неща, касаещи персоналната защитеност: управление на състоянието на ума, контрол върху личното пространство, оценка на риска, адекватни действия в обстановка на напрежение и т.н.

***

Анализът на поведението на лица, попаднали в агресивна среда показва, че в повечето случаи неизменно се наблюдава объркване, неопределеност и отсъствие на каквато и да е стратегия за действие. Това до голяма степен налага пораждането на конфликта и фазите през които той преминава да бъдат детайлно проучени.

«Прикритата готовност» е втората книга от поредицата «Лична безопасност при конфликтни ситуации и физическа агресия». Акцентът в книгата е поставен върху концепцията за прикритата готовност – едно специфично положение на ръцете и жестикулиране, което съдържа в себе си както инициативата за мирното разрешаване на конфликта, така и готовността за бързо преминаване към защита и контраатака.

***

«Първи контакт» е третата книга от поредицата «Лична безопасност при конфликтни ситуации и физическа агресия». Книгата визира основно момента на първоначалното съприкосновение, както и началната реакция при внезапно скъсяване на дистанцията и опит за навлизане в личното пространство.

 

Дадени са множество идеи за минимизиране на риска от неочаквано нападение, така, че да бъдат избегнати евентуални наранявания при рязка ескалация на конфликта. Намерението на тази книга е да бъде изследвана по-изчерпателно защитеността от гледна точка на прикритата готовност, свързвайки изследваните въпроси в единна система с предишната и със следващата книга.

***

«Решително противодействие» е четвъртата книга от поредицата «Лична безопасност при конфликтни ситуации и физическа агресия». В нея е отделено внимание главно на категоричното, решително противопоставяне, до окончателното отказване на нападателя от по-нататъшна физическа агресия.

 

В тази връзка са поставени на разискване основни неща, оказващи влияние върху действията ни в такива моменти. Засегнати са ключови въпроси, касаещи Неизбежната отбрана, и са разгледани различни идеи за противодействие при непосредствено нападение.

Книгите от поредицата са основани на 40 годишния ( по това време - 2015 год.) опит на автора в областта на бойните изкуства и концепциите за лична безопасност за граждански лица.

Тиражите са е изчерпани.

В началото на ноември 1788 г.в Норсегатан се състоял дуел със саби между двама лейтенанти от Лейб-гвардейския полк. Причина за конфликта било вниманието, което двоицата офицери проявявали към една млада дама. И двамата участници в дуела останали живи, като получили само леки наранявания.

Генерал - губернаторът обаче, след като научил за този двубой, по причина, че дуелите по това време били официално забранени с кралски императив, изпаднал в ярост и заповядал "и двамата да получат по 25 тояги като урок както за тях, така и за всички смутители на реда". В добавък и двамината били лишени от офицерски звания и изпратени в Градската стража като унтерофицери.

При такъв обрат на събитията, на всичкото отгоре, въпросната девица не след дълго отдала сърцето си на един офицер от Драгунския полк.

Поука: Въобще, за такива неща трябва да се мисли отрано и да се организира обикновен бъхтич с юмруци - след като сабите са под кралски запрет.

Из сборника "Дуеладжийски работи"

В 1702 год. във Фалкенкьопинг живял един спокоен и вежлив калиграф на име Густав. Веднъж в града се появил известния по тия места кавгаджия и гадняр по име Алберт - дето бил на всичкото отгоре и виртуозен фехтовач. По неизвестна причина Алберт предизвика Густав на дуел. Въобще, Алберт винаги бил склонен към кавги и битки и никак не е било лесно нормален човек да се разбере с него.

Въпреки светското си положение, майсторът на перото приел предизвикателството - и поради чувството си за чест, и поради тайното си влечение към авантюри. Вземайки меча в ръце, Густав се оказа толкова умел и точен, че само след размяна на 3-4 атаки, съсякъл смъртоносно опитния фехтовач. Оказало се, че преди да започне да се занимава професионално с калиграфия, Густав дълги години бил на служба в Гилдията на Мечоносците.

Поука: Ако скучаем и усърдно търсим неприятности, то съдбата обезателно ще ни срещне неочаквано с някой "миротворец"*.

* Револвер Колт, известен още като Peacemaker, «миротворец».

Из сборника "Дуеладжийски работи"

Веднъж в 1829 год. в Елбинген един богат и самонадеен певец публично оскърбил някакъв неудачлив музикант и иронично предлагайки му дуел, заявил, че тоя е толкоз злочест, че даже от 3 крачки няма да успее да го уцели. Музикантът, мощно изнервен от ред провали и неуспехи, мигом възненавидил обидчика си и одма се съгласил. Договорили се да се стрелят с пистолети на следващата сутрин по изгрев слънце.

Според правилата, съперниците трябвало да застанат с гръб един към друг, и да крачат в противоположни посоки под броенето на секундантите. На "10" всеки трябвало да спре, да се обърне и да стреля в противника си.

На разсъмване дуелистите взели в ръце заредени пистолети и застанали гръб с гръб. Безочливият певец даже и в тоя момент не спирал да провокира злощастния маестро. Когато секундантите започнали да отброяват на глас крачките, вбесеният музикант се обърнал на третата стъпка и с прецизен изстрел отнесъл главата на съперника си.

Поука: Това е всичко дето трябва да знаем за правилата. Особено кога ходим някому по нервите.

Из сборника "Дуеладжийски работи"

Веднъж в 1788 год. в Гумбинген, един уверен в своята ловкост и майсторство пътуващ млад фехтовач, предизвикал на дуел местния стар учител по фехтовка. Учителят бил вече на преклонна възраст и пъргавината му безспорно не била така завидна както някога, но предвид положението си в обществото, приел предизвикателството. Дуелът щял да се състои на следващият ден на централния площад.

Час по-късно арогантният млад фехтовач бил арестуван в страноприемницата, с обвинения в заговор срещу Короната, богохулство, осквернение водоизточника на св.Гертруда и шпионаж в полза на Швеция. След броени минути свадливият майстор на шпагата бил етапиран в мрачните подземия на местния затвор, където прекарал следващите 30 дни в окови, нищета, дълбок размисъл и всестранна самооценка.

Поука: Като не знаеш кой на кого е роднина и какъв пост заема - не се ежи! 

Из сборника "Дуеладжийски работи"

Веднъж един ученик наблюдавал падащите есенни листа. "Учителю - попитал ученикът - защо някои листа издават едва доловим звук при падане, а други не? Учителят отговорил:"Това е мелодията на Природата. В хармонията между тишината и шума има дълбок смисъл."

Из сборника "Коани"

Казват, че светлината на истината не се търси отвън, а пребивава вътре във всеки от нас.

Веднъж един ученик отишъл при Учителя, за да попита как да освети Пътя* си. Учителят взел фенер и казал: "Следвай ме!" Ученикът тръгнал подире му, но забелязал, че фенерът на Учителя е пуст. "Учителю, във вашия фенер няма светлина, как може да освети пътя ми? - попитал ученикът. "Фенерът е само инструмент. - отговорил Учителят. - За да осветим пътя си, трябва запалим собствения си пламък вътре в нас."

* Път - като философско понятие

Из сборника "Коани" 

- В какво е вещ твоят учител?

- Той може да не спори с хора, чиито морални ценности не съвпадат с неговите.

- Твоят учител е твърде могъщ ...

Из сборника "Коани"

Настъпваме ли сянката си?

Из сборника "Коани" *

* Коанът е загадка или кратка притча, съдържаща проблем, който не се поддава на рационално осмисляне. Един от основните методи, подпомагащи постигането на просветление, съгласно древноизточните натурфилософски концепции. 

Мене не можеш да ме видиш, не можеш да ме чуеш и не можеш да ме хванеш. Аз съм без тегло и не заемам много място. Какво съм аз?

Из сборника "Коани"

Веднъж един ученик попитал своя учител: "В какво се състои същината на Пътя?" Учителят мълчаливо му подал един празен лист.

Из сборника "Коани"

Един мъдрец живеел на върха на една планина и приемал всеки, който идвал да го посети. Веднъж дошъл някакъв странник и попитал: "Как се живее щастливо?" Мъдрецът отговорил: "Щастие има само в момента, изчезващ точно сега."

Из сборника "Коани"

ЧУДОТО НА СВЕТИ ХРИСТОФОР

От лявата страна на Шварцовата улица, недалече от параклиса на Свети Христофор*, в огромният дом който преди принадлежал на фамилията Вайшвил, има голям двор. Говорят, че в последната декемврийска нощ, ако надникнете през високия зид, може да видите как пред очите ви разцъфтява портокалово (!) дърво, а около него кръжат две сияещи пеперуди. Представяте ли си? На север – портокалово дърво!

Не си позволявайте обаче твърде много да се увлечете от великолепния ореол на короната му, защото може да ви се премрежат очите и сутринта да се окажете на някое съвсем непознато място в съвсем друг района на града. Пощальонът Аугустас твърди, че това е самата истина, и, че сам той претърпял такова пренасяне във времето и пространството, след като веднъж попаднал на това чудо. Е, скептиците уверяват, че в тоя случай пощальонът, носейки добри вести за Рождество бил угощаван многократно с големи чаши глинтвайн ( горещо вино), и пътешествието му във времето и пространството не било свързано с някакво мистично вълшебство, но то какво ли не говорят хората?

В двора на дома Вайшвил има малко магазинче за подаръчни опаковки, което отдавна стопанисват един приветлив старец и една мила старица. Колко отдавна – един Бог знае, защото всички си ги спомнят като вече побелели и престарели. Говори се, че някога отворили това дюкянче за обикновените хора, нуждаещи се от красиви опаковки за празниците. В действителност, те имали нужда от място, където да могат да се срещат непринудено с жителите на града и да им разказват вълшебни истории, но това малцина го знаят.

Та от тях съм чувал, че няколко поколения назад в тоя дом живяла някоя си София – девица с необикновена красота, благочестива и добродетелна, умееща да пише и чете на няколко езика, веща в естетизма, музиката и поезията. В допълнение, София била необикновено богата наследница, от което образът и безспорно ставал още по-привлекателен за преобладаващата част от мъжкото население в княжеството.

Но имало едно «но» - София била сирота, и до встъпването и в наследство, за финансите и имотите и, както и за самата София се грижел нейният чичо - старият граф Вайшвил.

Старият граф пък имал син, който макар и да бил красив и атлетичен млад мъж, без мярка се увличал от мистически учения, и пет пари не давал ни за красотата, ни за добродетелта, ни за богатството на братовчедка си. В действителност  той не бил просто ентусиазиран, а силно пристрастен към окултизма с всякаквите му там магически символи, тайни знаци, скрити познания и астрални пътешествия.  Точно тая му увлеченост обаче, отначало го свързала, а после и здраво оплела в делата на някакъв таен орден.

Що за орден е бил – неизвестно. Някой казват, че били религиозни фанатици, други говорят за потаен заговор против княза, трети – че просто били перфектно организирана група шарлатани - изнудвачи. Но това не е от съществено значение за нашият разказ. По- важното в случая е, че тоя таен орден имал изключително сурови закони. Толкоз сурови, че граничели с анормалното.

И ето, че не след дълго, в последната седмица на декември, младият граф бил обвинен в изменничество, шпионаж, похищение на тайните на ордена и не знам си още какво. По закона на ордена наказанието било ослепяване.

Всъщност това, че младият Вайшвил пет пари не давал за София не било съвсем вярно. Даже никак не било вярно. В действителност и двамата още от юношеските си години били влюбени един в друг - чисто, всеотдайно и невинно, но имало още едно «но». Като братови деца, те били в такава родствена връзка, че никой никога нямало да допусне да се бракосъчетаят. ( Говорят, че това и била причината младият граф да се отдаде без мярка в мистическите учения. Приветливият старец от магазина пък ме уверяваше, че младежът бил толкова влюбен, че вярвал как по магически път ще намери начин да избягат двамата със София в някакъв паралелен мир, дето да заживеят необезпокоявани дълго и щастливо. На тия му думи милата старица пляскаше с ръце и двамата се смееха от сърце.)

Ако неизвестна организация заплашва здравето, живота или свободата на децата ни, ние не тичаме мигом презглава да докладваме в Градската стража. Или в Тайната княжеска канцелария. А първото което най-често ни идва на ум, особено ако имаме значителни финансови възможности е да предложим откуп.

Това направил и старият граф – предложил пари, срещу отмяна на наказанието. Когато не получил никакъв отговор, предложил още по-голяма сума, след това още по-голяма и после, още по-голяма. Но никакъв отговор не идвал и това правело положението особено напрегнато.

В последната декемврийска нощ неочаквано в дома на Шварцовата улица се появили трима представители на ордена. Като мярка за безопасност и предпазване от подслушване, разговорът се провеждал на открито – в средата на двора.

На заявлението им, че орденът е непреклонен в решенията си, старият граф предложил още по-голяма, говорят даже, огромна сума пари. Дали защото знаели за извънмерното богатство на София, или просто нещо в главите им не било наред, но представителите на ордена били категорично непоколебими.

Дори и за старите, тъмни времена, ослепяването като наказание било сурова присъда. Това, че в нея предположително влагали някакъв сакрален смисъл - лишение от Светлина и Познание, не правело репресията по-малко жестока.

* * *

Тогава в двора ненадейно се появила София и предложила сделка.

Момичето с тих глас предложило едното си око, ако орденът опрости едното око на младия граф.

* * *

Тая проява на необятна любов и решение, достойно едновременно и за Авраам и за Соломон, несъмнено изумило всички присъстващи тъй, че за известно време всички участници в пренията загубили дар речи.

Какво обаче било онемяването им, кога през дворната врата, привеждайки се, влязъл огромен брадат мъж, обгърнат от златисто сияние.

Влезлият бил невероятно висок – след като се навеждал за да мине под свода на огромната дворна порта, ръстът му трябва да е бил около 3 метра. В ръцете си държал тояга, която също изпускала светлина.

Брадатият мъж, изглеждащ досущ като свети Христофор от паметника върху параклиса на Шварцовата улица, се отправил към средата на двора и забил сияещата тояга в каменните плочи. Дворът се изпълнил с неописуема светлина, в която тоягата полека започнала да расте, да пуска клони и листа, отпосле плодове – докато накрая се оформило вълшебно портокалово дърво. То искряло в някаква особена златисто синкава виделина, смесвайки две паралелни пространства на видимия и невидимия свят. Говорят, че в тая магична реалност, старият граф отчетливо съгледал, че на гърбовете на тия трима представители на ордена имало седла. А върху седлата – някакви малки черни същества – ездачи, които управлявали човеците.

После София и младият граф се превърнали в пеперуди. Свети Христофор ги пренесъл в друг свят, давайки им друг облик и привилегията да даряват на хората надежда и изход в  трудни моменти. Веднъж в годината, когато ставал прехода от Старото в Новото, вълшебната сцена се повтаряла отново и София и младият граф волно танцували около вълшебното дърво, в прослава на свети Христофор.

Дали са живяли дълго и щастливо ли? Интересно нали? Тъкмо да го задам и аз тоя въпрос на приветливия старец и милата старица, но гласът на старика прекъсна мислите ми.

- Софи, моля те, отвори прозорчето към двора. Нека нашият приятел получи своя подарък! Честита Нова година, събирачо на истории!

Смутен - от името на старицата ли, или от това, че ме нарече събирач на истории, или от това, че ще получа подарък, стъписано отправих взор към двора на стария графски дом.  

Боже Господи! Невероятно!  Пред очите ми, като в холограма, от каменните плочи в средата на двора израстваше малко портокалово дърво, а около сияещата му корона волно кръжаха две пеперуди!

- Виждате ли, виждате ли? – извиках в посока на приветливият старец и милата старица, но никой не ми отвърна.

Гледах втренчено пеперудения валс  около великолепно сияещия ореол на короната докато очите ми се премрежиха, и  в някаква приятна ведрина ми се стори, че сякаш политам нанякъде …  

Сутринта се събудих в Траку Воке. Навярно съм изглеждал объркан, шото някакви хора ме питаха могат ли да ми помогнат с нещо.

 

Истина ли е всичко това? Не зная какво да кажа. Но, съгласете се, че има нещо в тия истории ... 

_______

*Свети Христофор Богоносец – покровител на Вилнюс

Из сборника "Необикновени истории от Стария град"

КОТАРАКЪТ ОТ УЛИЦА "СВЕТИ КАЗИМИР"

В Стария град на Вилнюс има улица "Свети Казимир". Говорят, че на тая улица в Рождественската нощ се появява някакъв странен бял котарак. И ако ти му кажеш: «Кот!», то той, может би, ще ти отвърне: „Пу!“. Хората които са го виждали уверяват, че ако само го зърнеш - ще ти върви през цялата следваща година. А ако успееш да го заговориш - много скоро ще срещнеш голямата си любов.

Казват също, че е много красив и има очарователни зелени очи. Други твърдят, че умее не само да казва "Пу!", но в някои случаи може да е много разговорчив и пространно да предскаже съдбата на някой минувач. Някои хора считат странния бял котарак за призрак, изпратен от свети Николай, за да предскаже нечии успехи или неуспехи за предстоящата година. Други допускат, че става въпрос за общение със същество от отвъдното, чрез астрална проекция.

Така или иначе, историите с говорящия бял котарак от Свети Казимировата улица в Стария град са станали легенди. Казват, че веднъж в нощта на Рождество, патрулът на Градската стража като преминавал по тая улица, чул от съседните дворове звън на счупено стъкло. Унтерофицерът мигом отправил стражниците в посока на шума, а сам той се спуснал нагоре по улицата да обходи мястото от другата страна.

Старият художник, дето има ателие на Замковата улица ми е казвал името му, ама сега не си го спомням. Но това за момента не е от съществено значение.

Та тоя унтерофицер, като побягнал нагоре по Свети Казимировата улица, точно там където е арката - що да види? Стои отдолу под нея огромен бял котарак със зелени очи и го гледа. Омаял се унтерофицерът какво да прави - да изпълнява дълга си по борба с престъпната деятелност и обезпечаване на обществената безопасност, или да отдели време за личното си благополучие.

Докато мигнал веднъж-дваж, умувайки - и ето, че белият котарак се разтворил пред очите му като мъгла. А сенките по улицата изведнъж станали златисти. Интересно нали?

Може унтерофицерът да е имал халюцинации, а може и наистина това да е било отвъдно послание извън пределите на нашия свят - кой знае?

В тоя миг отдолу се чул сигнал от страна на стражата, че всичко е наред. Тревогата се оказала неоснователна.

Унтерофицерът, разбира се, бил малко обезсърчен, че не успял да заговори вълшебния котарак и пропилял отлична, дарена му от Съдбата, възможност. Но предричането, че при среща, цялата му следваща година ще бъде изпълнена с добри перспективи, възстановявало душевното му равновесие.

Патрулът продължил обхода си и точно там където Свети Казимировата улица вече свършва, излизайки на вратите Субоч, унтерофицерът неволно повдигнал глава към прозореца на втория етаж. Отгоре, в светлините на Рождественската вечер, миниатюрна девойка с разкошни рижи коси, декорирала стъклото с изрязани от хартия снежинки. Виждайки градската стража, тя се усмихнала и помахала с ръка. Унтерофицерът също се засмял в отговор и енергично откозирувал.

Точно в тоя миг някой, в златистите сенки на Свети Казимировата улица, казал отчетливо: „Пу!“

*

Унтерофицерът и момичето с рижите коси се венчали следващото лято. С времето им се родили две момичета и две момчета. След години унтерофицерът станал поручик, после капитан, а после - началник на Градската стража. Съпругата му станала известна поетеса и новелистка. Живели дълго и щастливо. Няколко поколения в семейството отглеждат бели котки.

*

Истина ли е всичко това? Не зная какво да кажа. Но, съгласете се, че има нещо в тия истории ...

Из сборника "Необикновени истории от Стария град"

НЯКОЛКО СТАРИ ЗАГЛАВИЯ

Това са първите ми неща дето са издавани ... Толкова отдавна, че вече не помня детайли - ни коя година точно са излезли от печат, ни издателства, ни официалните названия на фирмите - спонсори, ни нищо. Нямам и екзепляри от книгите при себе си ... Помня само отделни имена на хора, които подкрепиха тези инициативи, но опасявайки се да не пропусна някого - ще ги премълча.

Ще ги премълча с най-топли чувства и благодарност! С най-добри благопожелания към всички ви!

Това "Кунг фу Шон Донг" е от самото начало на 90-те. Коя година точно - нямам спомен. :)

И това издание е от някъде тъдява ... :) Илюстрацията на корицата е мое дело - графична трансформация на една снимка от време оно с Радко Танев. :) 

Тука имам малко повече спомен ... Това е издание от 2002 год на "Кота"-Стара Загора. Това бяха първите подобни страници за лична безопасност на граждански лица - с извадки от Наказателния кодекс, превантивна работа, разрешаване на конфликти, практическа самозащита и т.н. 

Същата година, на едно мероприятие на Кик бокс конфедерацията във Варна се случих в хотелската стая с един млад интелигентен столичанин. В такива случаи практикуващите бойни изкуства обикновено си бърборят докъсно, обменяйки си разна информация. Останах приятно изненадан от суперлативите, които чух за "Ефективна самозащита" и препоръките непременно да я намеря и прочета. Аз си премълчах тогава, че аз съм авторът, но и досега, след толкоз години, си спомням с радост и благодарност за тоя разговор. 

Въобще, сега като се сетя колко хора са ми помагали пряко или косвено в тия първи стъпки, искрено прихождам в удивление... 

Чистосърдечните ми благодарности към всички, с най-добри благопожелания!